Why Did Most Member-States Decide to Adopt a Common Currency, 

While Others Decided Against?

 The creation of the Economic and Monetary Union went through long series of acts as part of the overall European integration process. We can trace its origins back to 1929 when Gustav Stresemann raised the question of a single European currency with the League of Nations and later on the first attempts of uniting all members of the EC under a common currency in 1969 in an initiative of the European Commission for, ‘… greater co-ordination of economic policies and monetary cooperation’ (Barre Report 12.2.1969). This was followed by the report drafted by Leo Tindemans, Belgium’s prime minister, of December 1975 as the next step in the process. Tindemans ‘… stressed the importance of the EMU and a common foreign and defence policy…’ (Dinan 2004: 162). The time, however, did not seem right, neither the member-states nor the Commission were prepared for such huge institutional and economic changes. The re-launch of the EMU was accomplished in 1989 with the Delors report proposing a three stage plan for achieving a common currency. This essay will try to present an intergovernmental perspective of the reasons behind the historical decisions of some of the member-states to join the common currency and the reasons of other members to opt out, rather than consider the supranational institutions and the external factors that influenced all of them. As Andrew Moravcsik stressed, the explanation can be found in a ‘… series of rational choices made by national leaders’ (Moravcsik 1999: 18). This is necessarily taken into consideration, since, ‘Specifically, in explaining national preferences we assess the relative importance of geopolitical interests and economic interests’ (Moravcsik 1999: 23). The positions of the two key actors, France and Germany, along with the other countries who adopted the Euro can be defined as the ‘core of Europe’ pushing forward for further integration through the EMU, and on the opposite side we have the position of the countries outside the Eurozone – Denmark, Sweden and the United Kingdom, seeing the EMU as interference into their domestic policies and respectively their sovereignty, justifying their unwillingness to accept further integration which could lead to ceding more power to the  supranational institutions.

Защо Повечето държави членки решават да приемат общата валута, докато други гласуват против?

Създаването на Икономическия и паричен съюз премина през дълга поредица от действия, като част от цялостния процес на европейска интеграция. Можем да проследим произхода й до 1929, когато Густав Щреземан повдигна въпроса за единната европейска валута с Обществото на народите и, по-късно, до първите опити за обединяване на всички членове на ЕС по линия на общата валута през 1969 година в инициатива на Европейския парламент Комисията за “… по-голяма координация на икономическите политики и парично сътрудничество”. Това бе последвано от доклада, изготвен от Лео Тиндерманс, министър-председател на Белгия, през декември 1975 г. като следващата стъпка в процеса. Тиндерманс “… подчертава значението на общата външна и отбранителна политика на ИПС и …” В момента, обаче, не изглежда правилно, защото нито държавите членки, нито Комисията са били подготвени за такива огромни институционални и икономически промени. Повторното стартиране на ИПС, е извършенo през 1989 г. с доклад на Делор, предлагащ три етап план за постигане на обща валута. Това есе ще се опита да представи междуправителствена гледна точка на причините, които стоят зад историческите решения на някои от страните членки да се присъединят към общата валута, както и мотивите на другите членове да се откажат, отколкото да дискутират наднационални институции и външни фактори, които са повлияли всички от тях. Както Андрю Моравчик подчертава, обяснението може да се намери в “… серия от рационални решения, взети от националните лидери”. Това е задължително се взема предвид, тъй като, “По-конкретно, при обяснението на националните предпочитания ние оценяме относителното значение на геополитическите интереси и икономически интереси”.  Позициите на двете основни действащи лица, Франция и Германия, заедно с други страни, които са приели еврото, могат да бъдат определени като “ядро на Европа”, бутаща напред  по-нататъшната интеграция в рамките на Икономическия и паричен съюз, и на противоположната страна имаме позицията на страните извън еврозоната – Дания, Швеция и Обединеното кралство, виждат ИПС като намеса в техните вътрешни политики и съответно техния суверенитет, оправдаващи тяхното нежелание да приемат по-нататъшна интеграция, която може да доведе до отстъпване на повече власт на наднационалните институции.