Чувството на тревожност, ужасът и страхът от векове стоят в основата на много религии и човешки нации и оказват градивно влияние в поведението на хората. Именно това познаване на страховете на аудиторията е в основата на манипулацията и основен начин за прякото въздействие върху нея. От рекламата и купуването на битови стоки, до наложени житейски догми и присъединяване към политически и религиозни каузи, настояващи за безмилостна разправа с различните и онеправданите – навсякъде страхът обединява и парализиран, разколебава малодушните като засилва ниската им самооценка, консолидира яростните в категоричното отричане на очедивните неща в името на някоя химерична кауза или на волята за власт.
Именно страхът е неизменна част от битието и се крие в основите на различните типове цивилизации. Тези му характеристики го правят водещ елемент във всички масови направления, в това число и журналистиката. За конкретен пример ще изследваме репортажи на една от водещите медии BTV Media Group и прилагането на този похват при представяне на наболяла тема като тази за бежанците.
Целта на медиите е да създават страхове. Медии като Ал-Джазира например следват тази основна идея и използват журналистическото си влияние да прокарват своите идеи и да генерират смразяващ страх и ужас в целия свят, чрез добро пропагандиране на терористични организации.
За да се създаде едно антимедийно поле, трябва да се познава същността на страха, неговите характеристики, как той се използва масово в медийното пространство и какви са възможните начини да му се противодейства, да се изкоренят тиражираните страхови неврози и панически предсказания, които могат да парализират както отделния индивид, така и цели общества.
Трудно е да се дефинира като общо понятие страхът. Той е зависим от много фактори, но най-често в основата му е възрастта. Страховете варират в различните възрасти. Страховете зависят и от социално и материално положение – различен е страхът на бедния от страха на богатия, този на заетия от този на безработния, този на образования от този на неграмотния, зависят от професионалната, етническата и националната определеност. Социалните страхове например, са свързани със заплахата за социалното положение на човека, за семейството, приятелите му, обществото. При социалните страхове е определящо не само възможността за спонтанно психологическо заразяване на големи групи от хора, но и елементът „осъзнаване на заплахата”, оценка на вероятността нежеланото да се случи и осъзнаване на възможните поражения.
Темата за бежанците в родните медии е пряко свързана със словото, с играта със страха, с политиката на думите. Такава безусловно има, особено когато говорим за деликатни въпроси като миграцията, имигрантите, границите и някъде сред всики тези неща – и за бежанците.
Утвърждаването на медийния език се развива по 3 взаимно свързани причини. Първата, както вече споменах, са медийните „заигравки” по деликатния въпрос за бежанците. Тези въпроси в най-общия случай се развиват в кореспонденция с политическите очаквания към медиите в съответната страна. Има много налични сходства в подобни очаквания и тези сходства са налични и валидни за водещите страни в Европейския съюз. Втората причина се свързва с обстоятелството, че обликът на разказаните от медията истории зависи от състоянието на дебата по съответния проблем – от съотношенията на сили в обществото, свързани с по-дълбоки смислови линии и съответни техни обосновки. Институциите, които взимат отношение по въпроса с бежанците, са дейни, правят заключения, връзки, говорят език, които е политически коректен, но често с нотка на лицемерие. Този им глас изглежда слаб в опозиция с бурните националистически и популистки слова. Подобен проблем изплува на повърхността наскоро по повод бежанския лагер в гр. Харманли. Бутновете в бежанските лагери станаха тема N1 за всички медии и бяха масово отразени. В репортаж на БТВ от 19.10.2016г. с гръмки заглавия беше оповестен „бунтът” на чужденците. В случая понятия като „бунт” и „конфликт” по конкретната тема винаги водят до изводи за спречкване или опониране на жители на конретния град или като цяло на България. Използването на гръмки заглавия обаче често остава неправилно разбрано, тъй като много хора се ограничават именно до четенето на заглавия или тяхното слушане и оттам правят своите крайни изводи. В случая бунтът и конфликът са чисто между междуличности между двама бежанци, което няма как да бъде свидетелство за доказана агресия или заплаха за жителите на съответния град. Защото все пак сме били и свидетели на конфликти и спречквания между българи, което не ги прави обаче проблем за националната сигурност. Въпреки това опитите на правителството да интегрира бежанците, да разреши чрез тях демографския въпрос в обезлюдените райони, срещна яростна съпротива от жителите на града, породена именно от всявания им страх от медиите, от историите за убийства, изнасилвания, заплахи. Опасности и случаи, за които…. няма как да знаем дали съществуват и дали са се случили и ще се случат. Като мини лозунг на новините по темата бяха реплики като „Протестът в бежанския лагер отключи страховете на хората в града”. Наблягаме на думата „отключи” – отключва дълго насаждани съждения, вярвания, притеснения, водещи до страх… насаждани с новини и кадри от терористични атаки, коментари на религиозна основа и т.н. В конкретния репортаж впечатление правят и масовото използване на реплики като „въдворяване на ред”, „ескалиране на напрежение”, които от друга страна се отричат от институционните представители. Но дори техните думи като свидетели автоматично се поставят под съмнение – може би изпипан журналистически похват, имащ за цел да държи съзнанието будно и под напрежение. „Раздухването” на подобни новини като тази за протестите срещу бежанците в Хармали респективно водят до верижна реакция и в други градове, в опит да „запазим страната си”, „да опазим семействата си”. Подобни действия бяха отразени в репортажа на медията от 21.10.2016. Оказва се, че протестът е по повод приемането на 700 хил. Бежанци, което на фона на цялото население на България изглежда като изключително голяма цифра. Интересното в случая е, че проследявайки месец назад репортажите и новините по тази тема (които както се вижда от конкретните репортажи и дати са с изключително голяма фреквентност) никъде не е се споменава конкретен брой или конкретна наредба, по която това ще се случи? Един междуличностен конфликт и неговото неправилно представяне и поднасяне на масата доведе до съмнения дали са достатъчни и доколко са ефективни мерките на правителството за справяне с нелегалната емиграция. Цялостното недоверие към българската власт вече поражда съмнения по действията им във всички области от социалния и политическия живот на страната. Отново в този репортаж като също водеща причина е посочено точно това заслужено или не недоверие: „Според протестиращите информациите за мигранския поток не отговарят на истината”. А има ли опасност в действителност? След като институциите казват „Не!”? А медиите питат „Дали?”
И защо пригябват медиите до това разединяване на мненията? Този опит едновременно за всяване на страх от бежанците и събуждане на съжаление към тях. Само седмица по-рано (13.10.2016г.), същата медия направи репортаж за „онеправдани” бежанци, които цяло денонощие са прекарали заключени в столичен квартала. Картината беше едва ли не жестоко описана с изрази като „държани под ключ”, „денонощие без храна и вода” и т.н. Тук отново можем да проследим играта на думи, за която споменахме по-рано и която в случая се използва целево за пробуждане, може би, на чисто човешкия елемент в съзнанието на четещия/слушащия. Или пък с цел да засили съмненията на хората в ефективността на грижещите се за тяхната безопасност, чиито усиля в крайна сметка отново са били недостатъчни за разплитане на сложната ситуация.
Медиите и журналистиката в България, разбира се, не са единно цяло и обобщенията за тях няма как да са изцяло коректни. При все това дълги години ги обединява разказването за анонимни бежанци, съгласувано с политически линии и конюнктури. В този ред на мисли, темата за бежанците се превърна в повратна точка в изборно време. Широко засягана по медийните дебати, подкрепяна и отхвърляна, тя продължава да разбунва духове заради разнообразните мнения, които се ширят по този проблем и въпроса по решаването му.
Правителство и опозиция бяха изправени едни срешу други (предизборният дебат в студиото на БТВ между ген. Румен Радев и Цецка Цачева от 20.10.2016). Заглавия като „Опозицията обвини управляващите, че са одобрили мерките на тъмно”, намекващи за неправомерни действия из парламента, за пореден път разгониха духовете по въпроса с интеграцията на бежанците. Избухна и дебат в ефир между кандидатите за президенти относно това колко „пропусклива” е българската граница. В изборно време използването на тази тема и влиянията от нея беше добър и политически, и медиен ход за разединяване на мненията по въпроса.
Понятието „бежанец” обединява редица процеси. Комбинацията от тях очертава бежанската тема като преломна в българските медии. Интересът на мигрантите към страната ти през тази именно година е голям. Но не с цел заселване и интеграция по нашите земи – сами сме били свидетели и сме слушали интервюта с бежанци по тази тема. България тези дни се използва като начин за отваряне на вратите към големите европейски страни. Ние сме гранична линия между Турция и Близкия изток и големите, богати и „толерантни” членки на ЕС. Усещането за европейска сигурност и общност за жителите им, обаче, значително се смалява за сметка на това усещане у бежанците. В реакциите на развити европейски демокрации се гушат сигнали за двойни стандарти.
„Бежанец” последва съдбата на други названия, свързани с други медийни и социални провали – „циганин”, „лице с увреждания”. Става дума за „закотвяне” на интерпретацията в самото назоваване, при което дори споменаването на групата е внушение към обществото на отношение спрямо въпросните хора – обгрижване, оразличаване, разграничаване. И колкото повече говорят медиите за въпросната група, толкова повече укрепват стереотипите и обобщенията, от които всяко нормално общуване страда.
Въпреки всички негативи, породени от писанията на пресата и репортажите на медиите по този наболял проблем, лъч светлина се прокрадна при техния подход за завръщане към личната история, към журналистическите форми и похвати с доказан ресурс. Да се даде думата на бежанеца, както беше направено в бежанците от „Враждебна” (репортаж от 10.10.2016г.) да се остави да говори, да сподели – какво иска, за какво е дошъл, какво търси, какво се опитва да постигне. Всичко това поражда размишления, поражда диалог. От постоянен обект на разкази, анонимните бежанци – афганистанци, иракчани, иранци и пр., се откриват, превръщат се в разказвачи. Дали пък точно даването на глас, а не само изграждането на някакъж бежански образ е подходът да се изличат бедите, породени от обобщено и нефактологично говорене за другост, за различие? Едва ли! Но налагането на „човекът, който разказва”, човекът, които има история, която иска да разкаже, предизвиква медиите да говорят в друга посока – различна от политически клишета и чиновнически формулировки.
Относно интеграцията и ролята на бежанците в социалната политика и в борбата с демографската криза, България трябва не само да приеме бежанците, но да им създаде условия само да се издържат, като по този начин няма да бъдат в тежест на държавата, а ще спомагат за нормалното й развитие. Споразумението за интеграция беше публикувано и представено от журналистите на БТВ (12.10.2016г.) като основните точки, които бяха представени бяха:
• Жилище;
• Детска градина и училище за децата;
• Здравно осигуряване и обслужване;
• Обучение по български език;
• Професионално ориентиране и обучение;
• Включване в програми за заетост:
Както се изказа еврокомисарят Кристалина Георгиева, бежанците трябва да бъдат интегрирани с оглед на дългосрочното им оставане в България, за да може да са полезни и за българската икономика, и за разрешаването на демографската криза.
Под трайно пребиваване не говорим за масова миграция, а за етап, който трябва да се поеме от организации като БЧК и НПО, а също така и от общините. Такива общини ще бъдат тези, които са проявили интерес и при които има по-сложни и тежки демографски характеристики. Тяхната задача е осигуряването на начални условия на живот и устройване на заселващите се, като намиране на жилища, училища, осигуряване на личен лекар, регистрация в институциите за заетост и социално подпомагане. Готовността и намеренията на общините трябва да бъдат към семеен тип миграция, която ще оживи районите, ще осигури разнообразие на работна ръка и ще създаде перспектива за обезлюдени райони. Три подобни репортажа на тази тематика бяха изложени в различни ситрешни блокове, новини и предавания по БТВ (отново от 12.10.2016г.). В сутрешният блок, воден от Антон Хекимян, журналистката представяща темата, започна еднозначно с това как една наредба за установяване на бежанците в България е била приета „в горещите летни дни (12 август), НО за нейното съдържание разбираме едва сега”. Съвсем нормално тогава следва да бъде недоверието, което хората гласуват на държата и правителството и което си недоверие те (също като бежанците) „обличат” в бунтове, стачки и протести. Оказва се обаче, че въпреки дългия период, през които тази наредба е била факт „все още няма заявки от нито една община, че е готова да приеме хора със статут на бежанци”. Дали общините наистина не са готови, дали не искат или просто не са готови, но от гледна точка на това, че не знаят как да се справят със страха и негодуванието на жителите си в крайна сметка не става ясно.
Няма конкретен начин, по който може да се изчислят приходите, които биха влезли в хазната от един бежанец, но изглежда с лекота медиите спекулират около разходите, които ще се отделят за издръжката му по времето на пребиваването му в дадена държава. Лесно се изчислява цената на влизането, престоя или преминаването му през България. Отново БТВ, цитира министъ Бъчварова, че „20% помощта на ЕС заради бежанците е за домове за настаняване” (12.10.2016г.). Нормално всеки жител на страната ще започне да негодува. А защо няма помощи от ЕС за жилища за българи? И ако има защо са на по-малка стойност? Къде отиват останалите пари? И редица подобни въпроси. По-малко внимание ще се обърне разбира се на приходите, които ще настъпят в хазната и начина им на оползотворяване в полза на българското общество. Защо точно такова заглавие е било избрано от журналиста? Защо не е предпочел предпоследната си фраза: „До момента у нас са постъпили около 90 млн. Лева от ЕС?” Може би защото именно наболялите теми и заглавията свързани с тях представляват интерес за зрителя, а целта на медиите е вниманието на този зрител, читател, слушател.
Не е нормално да подхождаш с нагласата, че току-що влезлият в страната бежанец от Сирия или Ирак ще бъде следващият нобелов лауреат за мир или прочут математик. Нормално е да видиш страданието и проблемите на хората, които търсят убежище.
Фактът, че страдаме от липса на точна и достоверна информация, или липса на нетолерантен език, или липсата на въобще каквато и да е информация и запознатост по тези теми, не означава все още, че сме толерантни. Медиите и институциите все още не работят по въпроса за промяната на общественото отношение към бежанците и докато това е така, в България трудно ще се създаде по-толерантна среда за дискусии по темата.